понеделник, 9 февруари 2009 г.

ДОСИЕТАТА: PRO И CONTRA

Вече 18 години темата “Досиета и Държавна сигурност” се обсъжда в медийната и гражданска публичност. Поредният списък на Комисията стана повод за познатата употреба на темата и ме предизвика да изразя разбирането си по нея.
След толкова години публичен “дебат” стана пределно ясно, че Досиетата и Държавна сигурност пораждат повече философски проблеми, отколкото да решават политически, правни и морални такива. Например: плурализмът спечели срещу консенсуса, казано идеологически, либерализмът победи консерватизма и утвърди свободата “отвъд доброто и злото” всеки да говори каквото и както си поиска по въпроса. В контекста питането “Възможен ли е консенсус по темата?” звучи наивно и дори глуповато, макар и простодушието донякъде да смекчава предходните характеристики. И все пак!
Категорично трябва да се знае и каже, че комунизмът по идеология и практика е структуралистки тип политико-държавна организация. Оттук и термина “тоталитаризъм” на Х. Аренд, т. е. всеобхватен, всецяло рационален, който не допуска отклонения от теоретичната конструкция. Хората, които в периода 1990-2008 г. говорят за “лоши и добри ченгета”, за “мозъци” и “пазачи, надзиратели” в политическите затвори и лагери до 1989 г. не са просто и само манипулатори, защото като се възползват добре от утвърдената плуралистична практика в България след 1989 г. се опитват да наложат конструктивистки метод по темата. Веднага трябва да се каже, че техните изказвания са функция на плурализма и либерализма, а не на знанието за политико-идеологическото устройство на държавата до 1989 г. (Един “професор” дори заяви, че днешната държава е същата като предишната! Sic!). Твърденията ми лесно могат да се докажат. Напр., какво би станало с тези лица, ако преди 1989 г. бяха заявили публично или “скрито”, че в Държавна сигурност работят “добри и лоши ченгета”, “мозъци и надзиратели”? Или: ако наистина Студената война е била “игра на мозъци”, защо комунистическият, респ. съветският блок претърпя поражение и България е третирана след 1989 г. като победена страна?
Ясно трябва да се знае: Държавна сигуност е компонент, респ. инструмент от комунистическата структуралистка идеология и следователно всеки конструктивистки, либерален или функционалистки метод тук е напълно неадекватен, т. е. поражда разкази, а не знание, наративи, а не денотативни и предписателни компетенции и изявления. С други думи: Следва добре да се разбира, че отделянето на Държавна сигурност от идеологията на организираната според нея комунистическа държава е манипулация, която цели да отклони дискусията от същинския, управленски орган в държавата, а именно ЦК на БКП. Нещо повече: демонизирането на един компонент от институционализираната комунистическа структура пренаписва българската история и по този път инфантилизира гражданското съзнание, респ. общество, за да го оформи накрая като едноизмерно и едностранчиво. Въобще дискусията досега по темата основателно може да бъде дефинирана като “всмукваща едноизмерност”.
Не по-малко внимание и анализ изисква и уж алтернативната гледна точка на лицата, които години наред пледират за пълно отваряне на досиетата с аргумента, че така ще се научи цялата истина. (Sic!).! Коя истина? Нима те не знаят, че комунизмът е идеология на насилието? Или че е интернационален и се стреми към световно господство? Или че е атеизъм, превърнат в държавна политика? Или, че комунистите обичат някак априори властта, парите и собствеността? Всичко това е известно още от текстовете на К. Маркс, Фр. Енгелс и В. Ленин. Тогава защо споменатите лица настояват за “цялата истина” и се вторачват почти маниакално в досиетата? Според мен, защото така стават компенсаторно добри, вторични антикомунисти и т. н. функционални характеристики, т. е. ако лицето Х е доносник, то втораченият във факта корелативно става добър и антикомунист. По същество методът е диалектически и е конструиран от Хегел (“отрицанието на Другия ни прави свободни”), а малко по-късно служи на К. Маркс за изграждането на т. нар. диалектически и исторически материализъм. Казано ясно: методологията на посочените лица е другата голяма манипулация по темата, защото не съществува корелативно отношение “лош, ставам добър”. Нещо повече: манипулацията не само пренаписва личните биографии на въпросните люде, но и се превръща в политическа заплаха, защото същите, компенсаторно добрите и вторично идеологизираните антикомунисти, публично претендират, че само те имат правото да упражняват държавната и общинската власт. С други думи, по Хегел и Маркс: тяхното отрицание на комунизма води до “нов” комунизъм и идолопоклонство.
Проблемите въобще не свършват дотук, защото дискусията по темата оформи и трета група от лица, уж историци с уж консервативно-християнска идеология, които обаче със сатанинска наслада броят агентите и доносниците на ДС и заявяват публично, че същите са 3 милиона (NB!). Оттук и нихилизма: познатото “не сме народ, а мърша” и др. подобни. Иначе въпросните историци твърдят, че се гордеят, че са българи, т. е. защитават структуралистки и/или примордиален национализъм. А християнската гледна точка, респ. националната, изисква да ни боли, ако всичко това е наистина вярно! Методологически следва, че е необходимо да се запитаме не какво е станало, а как е станало!
И накрая: оказа се, поне според мен, че плурализмът по темата “Досиета и Държавна сигурност” не роди добри плодове. Очевидно е: нужен е нов дебат. Оставам с плахата надежда, че моите разбирания ще помогнат за неговото създаване в търсене на консенсуса.

1 коментар:

  1. Това, което акция "Досиета" цели (и постигна), е отклоняване на вниманието от истинската проблема: отговорността на виновните (независимо към коя структура - ДС, ЦК, ОФ, ДКМС, НС, Правителство, и пр.) принадлежат (отнася се и за наши дни, не само за близкото и по-далечно минало).
    Докато "мъдрите" мъдруваха по темата, "лудите" се налудуваха на воля - българското население (да не се бърка с българския народ - който е само около 7% от въпросното население) се опияняваше от "разкритията" - без да разбира, че му подхвърлят за разтерзаване ония "доносници", които вече са прекалено употребени и са станали ненужни за иначе съхранената система.
    Още в зората на "демо-крацията" (демо - градска паплач, кратос - власт; демо-крация=власт чрез използуване на градската паплач) тогавашният депутат във Великото Народно събрание Янко Николов Янков-Вельовски беше поискал пълно разсекретяване на досиетата на Държавна сигурност; разбира се, властимащите не допуснаха - и до ден-днешен не допускат) това да се случи. Така този ценен инструментариум за манипулиране на неудобните, ненужните и несигурните беше съхранен "на ползу Антихристу" - разбира се, гарниран с глуповатата полуусмивка на гневни единадесетоноемврийци (алюзия с "десетосептемврийци"), изживяващи се като съдии на грешниците.
    Пази, Боже...

    ОтговорИзтриване