петък, 30 януари 2009 г.

Биография на Алеко Константинов


През 2009 г. излезе от печат последния том от Биография на Алеко Константинов от Гавраил Панчев. Авторът разработва това изследване в продължение на 16 години. В трите тома са включени анализи на над 5000 текста, посветени на Щастливеца - Гавраил Панчев изследва през годините всички публикации, написани за автора на "Бай Ганю".
Според оценката на проф. Светлозар Игов, Биографията на Алеко Константинов от Гавраил Панчев е най-пълното и най-задълбочено изследване на темата. Книгата запълва една огромна празнота в научните изследвания в България за Алеко Константинов - предишната биография за него е написана преди повече от 40 години.

вторник, 27 януари 2009 г.

ЕДНИ ХОРА СЕ ВРЪЩАТ ОТ МИНАЛОТО

Мотивите за написването на един текст, както е известно, са различни. Бързам да кажа още в началото, че моят мотив тук е гневът. И макар да твърдят, че емоциите са лош съветник, аз съм готов още веднъж да си го позволя. Толкова години ме съветваше Партията, сега нека послушам себе си.

И още нещо в началото. Не мислех да се занимавам с тази тема, не че не ми е минавало през ума, но все отлагах. Промяната дължа на една статия в сп. “Литературна мисъл” бр. 3/1991 г., а именно “Идеологизиране на тривиалното” от Огнян Сапарев. В нея се намират тези няколко изречения, които ме предизвикаха. Всяко едно от тях разгреждам в отделна част от своя текст. Надявам се на разума, колкото е останал след толкова комунистически безумия, да ме подкрепи.

І. “Лесно е днес да хвърлим камък в градината на Богомил Райнов, който с едната ръка (по-често с дясната) пише масова култура, а с другата (по-често с лявата) пишеше срещу нея.” с. 8 на посочения брой “Литературна мисъл”.

“Лесно е”, казва нашият автор. Лесно ли е, когато един ден разбереш, че ранните детски преживявания и чувства са били заплодени с лъжа, когато “бате Серго” от “На всеки километър”, а малко по-късно Емил Боев, побеждаваха “народните врагове” и аз исках да направя същото с тях, но уви, или за радост не ги срещнах. Вярвах, че така трябва, че “народните врагове” трябва да бъдат унищожавани, нали така казваше чичко Ленин! После разбрах за лъжата, но от това тя не стана по-малка. Сега ми казват, че е лесно да се хвърлят камъни в градината на Богомил Райнов. Хайде холан, стига с тая “академична” интелигентност, която все гледа да замаже нещата, защото се плаши да слезе при истината, защото все гледа от дистанцията на своята “умност”, прегърнала смешната мумия на морала от ХІХ в., който изискваше да бъде всичко “като че ли добре”, да се правим, че всичко е наред с убеждението, че неназованото не съществува и после се опитва да лови истината пеперудено нощем с алкохолна помощ и през реквиема на сините теменуги. Дали се е питал някога нашият автор доколко комунизмът и страхът са едно и също нещо!

Какво ще отговори авторът? Ако наистина е лесно да се хвърлят камъни, което може би значи да не хвърляме, за да запазим човека и градината, да не смущаваме старините му, а нас, кучета ни яли! Така е хубаво да мълчиш сврян в множеството, когато барабаните на промяната викат по име всеки един от нас, но отминават презрително, чули отново ехото на някога мощното “Ура”. Не може да има спокойни старини и спокойна смърт, щом веднъж си взел перото и си го натопил в лъжа или истина, според собствения избор, просто не може. Преди смъртта може като Клайст да напишеш и изгориш “Историята на моята душа”, или като Вапцаров, ако предпочита с “Предсмъртно” и “какво тук значи някаква си личност”, все едно, нещо трябва да се направи. Може би, защото детството и творчеството са единствените неща, в които не можем да излъжем и по които ни познават.

И какво от това, че детството ни е препълнено с отрова? Вчера мълчахме, защото не разбирахме и вярвахме – изпотрошихме горите за “пушки” и толкова “стражари” “избихме”, после разбрахме и не вярвахме (нали нямаше куршуми бронебойни за тази вяра), днес вече и не разбираме, защото пак ни карат да мълчим и ни говорят за “двуречие” в миналото. Е, да, единият глас беше задушаващ, а другият – тих, прегракнал в мълчание, единият оглуша от викане, а другият проплакваше в самота, едно стенание през благородна гневливост. Днес са призовани други призраци, тези на традицията – да замълчим, за да не обидим стария човек.

Не е никак лесно да се хвърлят камъни в детството, пък било то и собственото, а може би болката идва точно от това, че е собственото! Но сега се налага да го направим, за да се опитаме да предпазим други детства – нали все с тази проклета надежда умираме!

Иначе по-късно, при нас все така става, разбрах, че един нашумял марксистки психолог А. Валон твърди, че усмивката била първият социален контакт. От нея започвало общественото битие на личността – от тази красива емоция към дружелюбност. Аз не помня усмивки, но помня “бате Серго” и Емил Боев – каква ли ще е била тази усмивка. Целувката на Юда е по-философска и не толкова страшна – все пак големите са обръгнали на целувки (Емил Боев например си пада по “балкони”), пък и от философия разбират, а аз, такива като мен какво да правят с тези спомени, освен ако сега, точно сега, животът не чака, а и ние сме без благодетели, не ги прогоним – утре те вече ще станат призраци.

Защото, когато комунистите имаха всички държавни и културни символи и ги изцапаха, на мен ми бе отнето и лозето, и градините. Познава ли нашият автор онзи тътен на душата, пожелала слънцето, но срещнала по пътя партиен секретар или Емил Боев, или университетския преподавател, който размахва “Психоанализата” на З. Фройд с такова величие, сякаш единствено нему се пада да я чете и накаже? Спомня ли си той една мисъл на Фр. Ницше за обездухотворяващата същност на университетите? Познава ли авторът желанието да си прекопаеш градината, когато ти е свито сърцето, но и нея я няма – тя се “размахва” нейде из ТКЗС-то?

Нека не ми се сърди авторът, ако го помоля да си свали за малко очилата. Дори и да са болни очите, от вятъра и пясъка животът се усеща – струва си за малко да си жив, не само умен! След Абсолютното, нали комунизмът беше абсолютен (Ленин казваше, че човешкото съзнание постига абсолюта, а той пък е сумата от относителните истини), остава Нищото и сега ние го пълним с душите си, за да построим път за идващите. Къде ще бъдеш ти – с нас или вицепрезидент, или шеф на телевизията?

Питал ли се е някога колко енергия е прахосана в заспалото и вечно гурелясало комунистическо време, колко таланти са пресъхнали, удавени в невроза, в тази комунистическа провинция, в която бе превърната България от такова творчество, което ограбва вълшебството на живота, изсмуква силата му и се опитва да превърне откраднатото в мъчителен празник, от който душата се срамува и се свива под някой кръчмарски тезгях.

Разбрал ли е нашият автор, че комунистическият човек е хипертрофираният Паскалов човек в стремежа си да завладее цялото пространство, цялата вселена, в чиято необятност и мълчаливи простори звучат комунистически химни в една световна и оглушителна хармония, където звуците напомнят тътена на бездните, където искрите са пламъците на извечния класов пожар, дошъл, за да ни ослепи с тържеството си, където вселената става грандиозна сцена, пред която Дионисиевите тържества или средновековните карнавали изглеждат като кръчмарска препирня, на която се развихря нечуван и страхотен танц, където Историята и Природата са изпаднали в екстаз и вакханално заслепение пред Новия човек, осъществения Комунистически бог, над чиито рога предизвикателно дрънкат шутовски звънчета, където старите философи пеят химни и целуват с напуканите си метафизични устни крайчеца на неговата дреха? Ако го е разбрал, както изглежда, смята ли, че има детство?

Познава ли той това чувство, когато мощта и волята омекват, защото са разпилени всички мечти или по-точно, защото са се оказали лъжи, а така ти се е искало да пътешествуваш по страната на справедливостта под дъждовните лъчи на истината, но си се навеждал, за да облекчиш с поглед одраните колена на безверието си. Наместо истина, душна и прогнила история, която мирише, как беше при Вапцаров – на вкиснато, историята на едно минало, когато некадърникът ставаше началник, а ние висяхме като гвоздеи пред вратата му да търсим работа, а той си спомняше колко сме го подигравали през студентските години, когато през социално желаната некадърност интимничеше с теб (казваше ти “Оги”!) и ни отпращаше с усмивка.

Е, лесно ли е да се хвърлят камъни в градината на Богомил Райнов и дали няма да изскочи от безвремието и безнадеждността на Голямата скука Емил Боев, за да ми се скара? Не, той е окуцял! Но и ние остаряхме с такова детство!

ІІ. “Социализмът беше благородна и неосъществима цел: той беше една утопия”. (“Литературна мисъл”, бр. 3/91. с. 3)

Общото при всички становища за комунизма е тяхната сетивна природа. Те неизменно го подвеждат към нещо друго. Така комунизмът се оказва трудно познаваем и придобива повече чужди черти, отколкото да бъдат изяснени неговите. И още нещо общо. Навсякъде и непрестанно се подчертава утопичността на комунизма, неговата неосъществимост. Така отново призракът се пренася в далечното бъдеще, отново комунизмът се разглежда като нещо предстоящо в човешката история, отново ние, днешните хора, се оказваме недорасли, недостойни, интелектуално и естетически бедни, след като не сме прозрели и осъществили “тази благородна красота”.

Нашето становище е обратното, а именно – комунизмът бе осъществен. Там, където бе прилаган последователно, според “теорията”, резултатите, както се казва са успешни. Нищожните отклонения не са аргумент. В контекста на амбицията за световно господство това са дребни неща – съзнание, избор и т. н. Трябва да се опитаме да разбираме комунизма като комунизъм.

И така. Тезата за утопичността на комунизма при внимателен анализ се разпада на няколко други. Тук ще ги разгледам само тезисно. На друго място съм се опитал да дам по-изчерпателни отговори.

1. Комунизмът е капитализъм

Посочената теза разглежда комунизма като социално-икономическа практика. Така “теорията” остава непокътната. Практиката се явява аберация от една “теория с евристични потенции”.

Ако въпросната теза е вярна, тогава възникват въпросите:

А. Имало ли е пролетарска революция и какво е променила тя? Не се ли дискутира така пролетарската революционна промяна и не се ли свежда до хомеостатична такава?

Обсъжданата теза търси подкрепа във времето на революцията, а тя, както е известно, има две времена: време А, т. е. миналото, което се обявява за насилническо, и време Б, т. е. време на човечността, на “рая”. Обективни психологически причини обаче обричат революцията да живее в настоящето, защото “насилието не води към свобода”, “омразата никога не води към братство” (Бердяев). Лишена от съзидателно време, революцията успява само да преобрази “старото неравенство в ново неравенство”.

Може би, но това е отново неразбиране на комунизма. Последният не е нов тип неравенство, а напротив, осъществено равенство. Всички комунисти са равни помежду си, така да се каже, според йерархията в равенството. Те никога не са обещавали равенство на некомунистите. И не им го дадоха.

Б. Но ако все пак комунизмът е капитализъм, то къде е изобилието от духовни и материални ценности, което е всъщност днешният капитализъм? Разбира се, със своите престъпления, наркомания, проституция, но вече локализирани, с придобити социални техники за ограничаването им.

И последно тук. Капитализмът е изграден върху принципа на синхронията, докато комунизмът е диахронно заличаване на различните форми в обществото и тотално битие на една единствена такава.

2. Комунизмът е религия

Проблемът е поставен още от Луначарски в “Религия и социализъм”. Авторът представя социализма за “най-велика религия”, “светлина”, “поезия”, “ентусиазъм”.

а) Това виждане кореспондира с това на Б. Ръсел, а именно “може само да се вярва в същността на света, но не и да съществува истинско познание за нея”. Логиката е, че религията е вярна. Това обаче поставя под съмнение комунистическата гносеология. На последната се отрежда вторична, обслужваща вярата роля. За комунистите това дали е приемливо, след като за тях комунизмът е “органично съчетаващ безусловната научност с великата страстност на революционния идеал”, становище, отхвърлящо по-горното, както и това на Кауцки, според когото социалната наука трябва да се разработва така, че да се изключат “всички човешки чувства”, защото “необходимостта не е нравствена или безнравствена”.

Тази теза не представя ли отказ от “безусловната научност”? Ирационалното ли е последният пристан след толкова крушения? Него ли ще строим в далечното бъдеще?

б) Разбира се, има редица сходства между комунизма и религията. (напр. Движение на угнетените към нещо външно за тях – “непреодолима обективна сила”; Стремежът към световно господство се оправдава с етнически категории и т. н.). Тук можем да посочим една същинска разлика – при комунизма насилието е идеологически мотивирано, докато при християнството, да речем, любовта е основната морална ценност и насилието при него се явява отклонение от “теорията”.

3. Следващата теза е изразима във формата “Кой е виновен за непостроения комунизъм?

Един от възможните отговори на поставения въпрос с цинична настървеност се промъква в обществото ни и за жалост владее немалко културно пространство. “Виновна е изостаналостта на народите” гласи този отговор.

а) Защо комунизмът не победи обаче във високо развитите капиталистически страни? От този факт не следва ли, че комунизмът е непрежалим при обществено и лично съзнание от подобна степен?

б) Защо комунизмът като “най-висша обществена система” не промени заварената изостаналост към по-добро, а консервира посоченото обществено състояние при едни народи, а при други – отпрати социалното им развитие 50 и повече години назад?!

4. Последната теза е: “Ако се бяхме придържали към теорията сериозно, не бихме стигнали сегашното икономическо, политическо и т. н. състояние”. Към това може да се добави, че въпросната “теория” е “единство от велико и утопично”, от което единствено “поради научен и фрагментарен подход” било взето само утопичното.

а) Дори да се приеме, че комунистическата “теория” е завършен текст, т. е. единство от формални и тематични компоненти, то придържането към този първичен текст е невъзможно, освен ако си лектор от дружество “Г. Кирков”. Във водовъртежа на многото интерпретации, процес, неограничен във времето, първоначалният текст бива забравян. Разбрали това, комунистите преразказваха, казано иначе, социалната им практика беше буквален “прочит” на “теорията”.

б) За да се осъществи нов прочит на даден текст, е нужно този текст да е комуникативен (т. е. наситен с теория, със знание и морал), да предпоставя обсъждането, т. е. това да е текст, който осъзнава своето битие в неуловимия контекст на предходното и същевременно е готов да понесе своята “теоретична смърт” във времето на парламентарната дискусия.

Комунизмът представя ли такъв текст? Възможна ли е дискусия с текст, който обявява, че знае всичко: крайната цел на човешкото развитие и начините за постигане на същата. Тази ослепяваща монологичност може ли да породи диалог? Е, аз не оспорвам, че малки части от комунистическия текст могат да се използват, и това се прави, но откъснати и независими от основополагащите компоненти.

5. Според мен, т. нар. “комунистическа теория” е комунистическа реторика с ярко изразена практическа цел – завземане за дълго, ако може завинаги, на политическата власт.

Тук посочвам само основните компоненти: монологичност; алтернативност; апокалиптичност; пределна яснота; наподобяване на истината; сетивност; конкретност; практичност, основана върху единствена цел; емотивен език.

ІІІ. “Нашата масова култура беше по-малко развлекателно-консумативна и повече дидактично-идеологизирана” (с. 10 на същия брой).

Последната част от моя текст е под формата на дискусия – гатанка – читателите ще преценят къде е верният отговор.

Оставям нашите автори-участници сами да обсъдят основния проблем – масова култура, развлекателен жанр или партийна, т. е. единствено сериозна литература са криминалните романи на Б. Райнов.

Поканил съм за участие в дискусията В. И. Ленин, П. Зарев, самият Б. Райнов и, разбира се, Огнян Сапарев. Дискусията е демократична. Всеки свободно може да каже какво мисли по въпроса. Побоят над опонента се забранява с декрет. Водещият няма да се намесва. Така никой няма да бъде обиден.

Наградата е дисидентство. Желая на всички участници успех. На читателите още 45 минути търпение.

В. И. Ленин, “За литературата и изкуството”, С, 1973.

“Литературата трябва да стане партийна. В противоположност на буржоазните, в противоположност на буржоазния предприемачески, търгашески печат, в противоположност на буржоазния литературен кариеризъм и индивидуализъм, на “господарския анархизъм” и на стремежа за печалби – социалистическият пролетариат трябва да издигне принципа на партийната литература, да развие този принцип и да го осъществи във възможно по-пълна и цялостна форма”. (103) “Долу безпартийните литератори! Долу литераторите свръхчовеци! Литературната работа трябва да стане част от общопролетарското дело, “колелце и винтче” на един-единен, огромен социалнодемократически механизъм, привеждан в движение от целия съзнателен авангард на цялата работническа класа”. (103).

Б. Райнов, “Един човек се връща от миналото”, С, 1966.

“Бригадата за комунистически труд ще премине към производството на нов модел стругове. А вашият Петър Антонов ще се заеме с една малка нова анкета.” (8). “Такива като вас обикновено са и образцови свидетели... Най-добрите помощници на властта...” (18). “Ами защо сте човек работник, защото тая власт е ваша власт, защото тъкмо хора като вас са нейната най-сигурна опора. Всичко, каквото имам, властта ми го е дала.” (22). “Изобщо, както е казал Ленин, трупът на старото не може да се закове в ковчег и да се зарови в земята.” (23) “Точно, както лекарят се занимава с болестите. Ще лекувате не отделни пациенти, а ще се грижите за хигиената на цялото общество. Ще го предпазвате от тумора на престъпленията. А когато туморът се окаже злокачествен, ще помагате да се изрязва.” (57)

П. Зарев, “Литературни портрети”, С, 1974.

“Той (Б. Райнов) не може да се отнася спокойно към безобразното в живота. Особено към антикомунистическото, към онова, което застава срещу идеала и смисъла на живота му, очертан още от юношеските години... Така постоянна, многовариантна тема на неговото творчество стана борбата срещу буржоазното общество – срещу неговата социална битност, срещу морала му, срещу неговата изпепеляваща философия и особено срещу демона на политиката, прикрит зад демагогия и лъжа. Той е вътрешно стегнат войн на социализма...” (134) Богомил Райнов стана автор и на една друга проза, значителна вече по обем – криминалистична. Бих я нарекъл още и философско-авантюристична.” (158). “Отликата от криминалистичния потоп, залял западните читатели със “забавно четиво”, идва с художествената задача, поставена от автора. Той изследва характери, човешка психика, морал.”(158). “И тук проличава стил, за който не може и най-малко да претендира западната криминалистика.” (159). “Главният герой излиза из здрава народна и революционна среда. Той е разузнавач така, както би бил и строител на социализма.” (159). “По-съществено е другото, че тези романи стоят над познатата западна криминалистика, че в тях има автентично историческо съдържание...” (160). “Вярно е, че никоя национална история на литературата не включва и криминална литература. Но границата на криминалистиката е премината от Б. Райнов...” (160).

Огнян Сапарев, сп. “Литературна мисъл”, бр. 3, 1991.

“Криминалната серия на Б. Райнов е от значително по-високо качество (спрямо А. Гуляшки). Преди всичко тя следва по-модерни западни образци.” (31). “Неговият инспектор е всесилен “бог с машина”, срещу когото има не противник, а мокри кокошки, на които трябва да поскубе перушината. Опасност не го заплашва, съотношението на силите е едно към милион в негова полза: това го лишава от нашето съчувствие.”(31) “Идеологическата назидателност тук достига отблъскащи концентрации.” (32). “Емил Боев все повече започва да прилича на Сеймур...”(33). “....можем да установим, че позицията на автора е по-сложна, че е по-близо до един ироничен скептицизъм и полуприкрит цинизъм, плод на достатъчно добра информираност, житейски опит и липса на наивност.”(33).

И накрая. Целият този текст можеше да има заглавие “Няма нищо по-хубаво от лошото време на Голямата скука, когато си Господин Никой”. Време, когато няма дискусии, а е някак тихо, толкова тихо, че ти се доплаква. От гняв.

18.ІІ.1993 г.

ГАВРАИЛ ПАНЧЕВ - биография

ГАВРАИЛ НЕНЧЕВ ПАНЧЕВ


Роден на 15.10.1954
в гр. Стамболийски, обл. Пловдивска

Адрес: гр. Стамболийски – 4210
Ул. „Г. Бенковски” № 25
Тел: 0339 620 12
e-mail: gavrail_panchev@abv.bg

Творческа дейност:
/1983 – 2008 г/
1983 – 1989 г - Основател и ръководител на
градски литературен клуб. Главен редактор на списанията „Училище и литература” и „Светове”, Самиздат
1999 – 2001 г. – член на Дружеството на българските писатели – град Пловдив
1996 г. – включен в Енциклопедия „Кой кой е в българската култура?” /разпространявана в Европа/


1989 – 2008 г Публикации:
Книги:

1. Между робството и свободата – сборник статии, изд. Полиграфия АД, Пловдив, 1994 г.
2. Промяната, сборник 4 студии, изд. Полиграфия АД, Пловдив, 1994 г.
3. Убийството на Алеко Константинов – изд. Литературен форум, София, 1997 г.
4. „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин” от Алеко Константинов: власт и знание – сборник есета и статии, първо издание, изд. СЕМА 2001, Пловдив, 1998 г.
5. „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин” от Алеко Константинов: власт и знание – сборник есета и статии, второ преработено и допълнено издание, изд. СЕМА 2001, Пловдив, 1999 г.
6. „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин” от Алеко Константинов: власт и знание – сборник есета и статии, трето преработено и допълнено издание, изд. СЕМА 2001, Пловдив, 2000 г.
7. Алеко Константинов. Биография в три тома
7.1. Алеко Константинов. БиографияI том, изд. Макрос, Пловдив, 2003 г.
7.2. Алеко Константинов. Биография – III том, изд. Макрос, Пловдив, 2003 г.
7.3. Алеко Константинов. Биография – II том, изд. Макрос, Пловдив, 2008 г.

50 статии и студии публикувани в периода 1989 – 2003 на философска, политическа и културна тематика.

Образование:
/1962 – 1982 г/ 1968 г - Завършено основно образование
1978 г – Завършено средно образование
1982 г – Завършено висше образование,
сп. „Българска филология”, Пловдивски
Университет „П. Хилендарски”

Военна служба:
/1973 – 1975 г/ свързочен батальон, град Бургас

Трудова, професионална и административна дейност

1972 - 1976 г – ел. техник в КЦХ „Ст. Кираджиев, гр. Стамболийски
/1972 – 2005 г/
1976 – 1978 г. – общ работник в КК „Витамина” гр. Стамболийски
1983 – 1990 г – възпитател и учител по български език и литература в ОУ „Хр. Смирненски” и СОУ „Г. Димитров” гр. Стамболийски
1990 – 1991 г – зам. Директор на СОУ „Г. Димитров” град Стамболийски
1991 – 1995 г – зам. Кмет на община „Родопи” град Пловдив – ресорен ръководител
на образованието, здравеопазването, културата, религията, социалните дейности и спорта на общината
1995 – 1997 г – безработен
1997 – 1999 г – н-к отдел „Образование и Култура”, район „Южен”, община Пловдив
1999 – 2000 г /Vм/ - безработен
м. V.2000-м.ХI.2000 г – експерт по бълг. език
и литература, ИО на МОН гр. Пловдив
м. ХII 2000-2002 г – директор на фондация „Европейски месец на културата” гр. Пловдив
2003 - 2008 - писател на свободна практика

Семейно положение: 1980 г – граждански брак със Стефана Георгиева Панчева - икономист
Деца:
Цветелина Гавраилова Панчева (филолог) - родена 1981
Нина Гавраилова Панчева (художник) - родена 1984